Спомени 3

Преди няколко дни в ICQ-то ми се включи “лора палмър”,
обикновената ми реакция за User които не познавам – Ignore, беше забавена от ярко проблясване на един спомен.
страно е когато загубиш някого на когото много си държал.
а после след много време той се появи...
не знам защо в такива моменти аз винаги се спичам. прехвалената ми общителност и контакност се изпаряват яко дим. превъплащавам се отново в онова малко слабичко очилато момченце със странната прическа което бягаше от хората и предпочиташе компанията на книгите.
твърде натоварена е обстановката когато си в близост с този някой с когото сте общували така лесно дори без думи... просто времето е прекъснало онази нишка двата края на която в момвнта висят пред вас.
не знаеш нито какво да кажеш нито какво да направиш
тягостно мълчание.
общи приказки за които се чудиш изобщо защо са били изречени. уж е за да запълнят празнината но те я правят още по-грозна и опасна като покрита ловджийска яма.
в един момент идва и края на тази неприятна среща.
щастлив си че всичко е свършило
и същевременно се чувстваш празен
а някога толкова много имаше за казване
Тя така и не прочете това...
и по-добре.

Нощ

Нощ. Лято. Щурците пеят.
Звездите бляскави се смеят.
И вятъра с аромата на липите,
развява мислите назад през дните.

Нощ. Купон. Приятели танцуват,
и влюбените двойки се целуват.
Момиче тъй красиво там видях
и страно... аз бързо влюбен бях.

Нощ. Зима. Снежинките премятат се сега.
И две деца лудуват там в снега.
Аз падам – ти печелиш таз игра,
награда е целувка в побелялата гора.

Нощ. Хижа. Огънят в камината играе,
прекрасен аромат във въздуха витае.
Две устни в други две се впиват.
Обичам те! И две тела се сливат.

Нощ. Гора. Дошла е пролетта.
И аз и тя изпаднали сме в плен на любовта.
На пейчица една прегърнати стоим,
от думи няма смисъл, затуй унесени мълчим.

Нощ. Асфалт. Фучат коли.
“Ще си останеме приатели нали?”
НЕ! СПРИ! ПОЧАКАЙ! СТОЙ! ОБИЧАМ ТЕ!
Аз исках да ти кажа, но замълчах като дете.

Нощ. Мост. Краката ми в нищото висят.
Небето мрачно, облаци забързани летят.
реката мътна бушува там под мен,
дали ще настъпи някога ден?

Утро. Лято. Щурците пеят.
Първи слънчеви лъчи се реят.
Споменът за нея жив е в мен.
Но започва вън усмихнат нов ден.

на жената която ме научи да обичам,
на жената която ме направи това което съм,
на първата любов, която не се забравя
на сладкия спомен, на теб Л0
АС