Бряг

Пясък. Шум на разбиващи се вълни. Вечерта е хладна. Лек бриз.

Отново самота и типична меланхолия. С нея сме стари приятели. Толкова време изкарваме заедно. Най-добрия ми приятел.

Меланхолия.

Знам че ще изкараме още и още хиляди пъти още моменти заедно. Винаги е до мен. Харесва ме във всичките ми амплоа. Само пред нея не нося маски. Изоставям дори любимата си и омразна маска на "вечно-усмихнат-щастлив-твърд-непоклатим-интересен-луд-веселяк-див-забавляващ се"

Не ми липсва.

Странно но се чувствам отлично. Обгърнала ме топло и гальовно, меланхолията притъпява всичко. Има я само нея... и някаде там аз... Само двамата. Добре ни е заедно. Знам че и на нея и харесва. Можем да се напием заедно..можем да поседим...да погледаме звездите...морето...може и нищо да не правим, но ни е хубаво...

Заедно.

Ето това е любовта. Или поне това трябва да бъде... не знам какво е "любовта. Боже колко изтъркана дума... Обичам си я. Моя си е. Не искам да я деля с никого. Егоистичен съм. Ревнувам я. Не съм готов да се разделя с любимата ми меланхолия... със самотата... не искам. Няма какво да се лъжем.

Нямам сили и желание за нищо.

Брега на който седя е краят на пътуването. Но тук съм си аз. Пристанище в което винаги съм добре дошъл. Пясъка е мой познат. Морето ми е приятел, бриза любовна целувка. Мога само да стоя тук... и да знам че "съм" и че "е" Просто "Е". уморен съм. не искам вече да търсия искам да ме обгърне топло и да не ме пуска от прегръдката си....

Уморен толкова уморен...