Изкривено?
Става все по-хубаво и още по-хубаво...
И все пак..
Някак си се изкривява.
Този проклет Интернет
Преди години Васил Найденов пееше "телефон все ни свръзва телефон ни дели..." та ето същата приказка преразказана в нов вариант.
И е много лошо. Не свързвам черните букви по екрана с образа.. някак си не мога. Получава се някаква абстракция... имам нужда да отворя някоя снимка за да се наслагат двата образа и пак не е същото липсва аромата, гласа.
Да от интернет остава само едно усещане за жена. Като в онзи филм с Ал Пачино. А той беше сляп липсваше му образа. Сякаш и аз съм сляп. Усещането е прекрасно разбира се. Само че толкова много ми се иска да е пълно.
Не искам вече буквички върху екрана.
posted by luho | 8/20/2006 02:19:00 пр.об.
5 Comments:
мрежата - "...Губи тона и картината, убива инициативата и вместо да сближава - отчуждава."
иска ми се да не отчуждава точно пък в този случай е немислимо да е така... надявам се
ама какво да правя като сме толкова далеч един от друг
пффф
чакането убива.
Интересно е да попаднеш на някой, който описва собствените ти преживявания :) Знам за какво говориш - за недостатъчността на буквите по монитора, за отварянето на снимките и опитите да си представиш някак и визията, и мисълта, и звука на гласа, да пресъздадеш образа, защото толкова много ти липсва усещането.
Разбира се, че Интернет не отчуждава, в случая явно точно той ви е събрал, както се случи и на мен преди повече от година. Да ти кажа, не вярвай на всички, които твърдят колко е безсмислено и нелепо, как не е истинско и т.н. Аз много се депресирах от такива изказвания преди. Сега, след една година осъзнавам, че за това, което е истинско, няма значение нито как, нито кога, нито пък мнението на хора, които сами не знаят за какво говорят. Ако е истинско, Интернет ще е подходящ заместител, макар и не достатъчен, докато намерите начин, за да бъдете заедно. Не знам от колко време е това усещане при теб, но е едно към едно начина, по който се чувствах аз в началото. Обсебена е най-точната дума може би.
Това е като да се погледнеш в огледалото и да видиш двоичен код. Или празна рамка...
Страшно е.
Страшно е, когато не можеш да си спомниш цвета на очите на човека отсреща.
Когато не помниш гласът му.
Когато си забравил жестовете му.
Когато виждаш само буквички, чуваш буквички и дори мислиш в... буквички.
Когато си забравил изобщо за какво по дяволите става дума.
Когато усещаш ужас, който те свива под лъжичката, кохгато се разочароваш.
Когато видиш реалното и разликите между това, което си си съчинил и това, което е.
Когато не можеш да общуваш наистина.
Когато просто си пред замъгледно огледало... сякаш силует.
Страшно е. Страшно е, да се влюбиш в своя представа. Странно е.
Едно време разстоянията бяха преграда. Сега точно това, което ни свързва ни разделя най-много.
От "хайде да се видим в кафенето", ние вече си уреждаме среща в "чата". От реалната разходка в парка, заседнахме на виртуален шах.
От разговори и усмивки наистина, започнахме да си правим виртуални такива....
Тъжно е. Страшно е.
Благодаря за темата. :)
хайде къде се губиш?!
добре ли си?!
няма за какво да пишеш? това означава ли, че си мнг щастлив?! :) надявам се.
Публикуване на коментар
<< Home