10 причини

10 причини утре сутринта да се събудя

1. Ще чуя звука на морето любимото огромното красивото
2. Ще усетя пясъка под босите си крака все още студен след прекрасната звездна безлунна нощ
3. Ще усетя морето любимото огромното красивото дори ще си глътна малко от солената мазутна вода за да усиля това усещане
4. Ще плувам дълго
5. Ще бягам дълго по плажа
6. Ще слушам прекрасна музика в ушите си докато бягам
7. Ще се разходя из шумния лудия глупавия веселия енергичния курорт
8. Ще погледам хората лудите ексцентричните грозните хубавите нормалните изгорелите загорелите веселите тъжните
9. Ще се посмея
10. Ще се запозная с някой нов прекрасен луд красив добър весел човек

1-ви юни

Денят на детето.

Странен празник и хубав,
сякаш някой все още мисли за децата...

Но не за това иде реч в тоя ми пост.
Тя датата си е много хубава,
но не и за мен.

Преди няколко годинки на тая дата ... убиха всичко детско в мен за един миг.
Не че не съм го преживял...
и не че все още не се държа детински веселяшко и просто през повечето време...
Просто датата си струва да си я отбележа в тоя блог.
Много неща ми се случиха тогава и още имам едни фосфорициращи звездички на тавана в нас които са ми спомен от тогава.

Само дето от тогава не рисувам, не пиша стихове и не мечтая толкова...

Колко е странно не си спомням хубавите годишнини, но пък си спомням лошите
и това ако не е оптимистично здраве да е.

Зеления път

не съм писал много отдавна май....

което, след поредица от размисли, ме води до няколко заключения:

1. нищо интересно не се е случило с мен

2. няма вече разтърстващи събития

3. влязъл съм в някакви коловози и не мога да се измъкна от утъпкания път

а преди време, си говорехме с един мой много любим човек за "зеления път",

изградихме си нещо като теория въз основа на няколко неточни цитата от книги и собствени размисли

Идеята е там че от входната врата на всеки един от нас тръгват безброй пътища, всеки един от които може да ни отведе навсякаде.

Това по кой от тях ще поемем зависи само и единствено от нас.

Но има и друго ... успоредно с всеки утъпкан път има и една малка пътечка т.н "зелен път", по която не минават много хора. Тя пак ще ни отведе там където и нормалния път, но определено ще бъде много по-интересно, вълнуващо и дори може би малко болезнено, но винаги е по-приятно да се движим из пътека в гората отколкото по асфалта нали? Всичко това е много метафорично.

Просто напоследък не мога да намеря малката зелена пътека през гората, движа се по навик и от това почти ме боли.

Дори смяната на обстановката ми със слънчевия и не толкова курорт вместо сивия ни малък градец не можа да ме изкара от коловозите.

Явно желанието ми за зеления път е само привидно, а иначе ... май е по-лесно да си вървя по утъпкания стандартен и безболезнен път.

Хей, това наистина ме плаши защото е крайно нетипично за мен.

Или може би е крайно типично, вече не знам какво да мисля.

Мисля само за красотата на зеленото и спомена за него.

Дали някога пак ще се върна на зеления път...?