Спомени 3

Преди няколко дни в ICQ-то ми се включи “лора палмър”,
обикновената ми реакция за User които не познавам – Ignore, беше забавена от ярко проблясване на един спомен.
страно е когато загубиш някого на когото много си държал.
а после след много време той се появи...
не знам защо в такива моменти аз винаги се спичам. прехвалената ми общителност и контакност се изпаряват яко дим. превъплащавам се отново в онова малко слабичко очилато момченце със странната прическа което бягаше от хората и предпочиташе компанията на книгите.
твърде натоварена е обстановката когато си в близост с този някой с когото сте общували така лесно дори без думи... просто времето е прекъснало онази нишка двата края на която в момвнта висят пред вас.
не знаеш нито какво да кажеш нито какво да направиш
тягостно мълчание.
общи приказки за които се чудиш изобщо защо са били изречени. уж е за да запълнят празнината но те я правят още по-грозна и опасна като покрита ловджийска яма.
в един момент идва и края на тази неприятна среща.
щастлив си че всичко е свършило
и същевременно се чувстваш празен
а някога толкова много имаше за казване
Тя така и не прочете това...
и по-добре.

Нощ

Нощ. Лято. Щурците пеят.
Звездите бляскави се смеят.
И вятъра с аромата на липите,
развява мислите назад през дните.

Нощ. Купон. Приятели танцуват,
и влюбените двойки се целуват.
Момиче тъй красиво там видях
и страно... аз бързо влюбен бях.

Нощ. Зима. Снежинките премятат се сега.
И две деца лудуват там в снега.
Аз падам – ти печелиш таз игра,
награда е целувка в побелялата гора.

Нощ. Хижа. Огънят в камината играе,
прекрасен аромат във въздуха витае.
Две устни в други две се впиват.
Обичам те! И две тела се сливат.

Нощ. Гора. Дошла е пролетта.
И аз и тя изпаднали сме в плен на любовта.
На пейчица една прегърнати стоим,
от думи няма смисъл, затуй унесени мълчим.

Нощ. Асфалт. Фучат коли.
“Ще си останеме приатели нали?”
НЕ! СПРИ! ПОЧАКАЙ! СТОЙ! ОБИЧАМ ТЕ!
Аз исках да ти кажа, но замълчах като дете.

Нощ. Мост. Краката ми в нищото висят.
Небето мрачно, облаци забързани летят.
реката мътна бушува там под мен,
дали ще настъпи някога ден?

Утро. Лято. Щурците пеят.
Първи слънчеви лъчи се реят.
Споменът за нея жив е в мен.
Но започва вън усмихнат нов ден.

на жената която ме научи да обичам,
на жената която ме направи това което съм,
на първата любов, която не се забравя
на сладкия спомен, на теб Л0
АС

Спомени 2

Това беше написано преди много време за един приател на когото все още много държа но с когото вече за съжаление нямам много контакти.
post-нах го понеже все още е актуално особено за най-редовния читател на моя Blog които дори ме упрекна че съм спрял да пиша.
и като последно това е доказателство че музата идва понякога и когато сме в добро настроение.

Усмихни се. Усмихни се приятел.
Обожавам да наблюдавам пътешествието на което се отправят крайчицата на устните ти когато се усмихваш.

Усмихни се. Усмихни се дори да откриеш предателките на времето около очите си.

Усмихни се. Но не тъжно. Не през сълзи. Усмихни се до сълзи.

Усмихни се. Искрено и силно. И усети как десетките мускулчета разтягат все повече и повече твоята усмивка.

Усмихни се. Смехът е дар. Дар за теб, за хората, за света. раздавай своя дар навред и винаги.

Усмихни се. Загадъчно като Джокондата, глупаво като хиена, весело като клоун, хищно като крокодил.

Има ли значение как, каде, кога, с кого - просто се усмихни.
Усмихни се. Сериозно ти говоря. не ми се хили такъв.

Усмихни се. Тук, сега, ти. Да!

Спомени 1

докато четях лекциите по история, открих това, написано от един човек, за когото ми е страшно мъчно напоследък, човек с когото сме споделяли и красотата на мига и тъмните бури, и сълзите и усмивките...

Живейте, независими от тъмните бури, които ще
преминават покрай прозореца ви
Живейте, зависими от красотата на миг като
сегашния
Живейте, със затворени очи за обидите и горчивината
с която непременно ще се сблъскате
Живейте, с отворени очи във вечното търсене на
детската усмивка
Живейте, безсмислено за онези, които са
изгубили вяра в съществуването
Живейте, смислено доказвайки вярата си с дела
идващи от дълбините на сърцето
Живейте, с усещането за настояще и бъдеще
Живейте, с неугасващата мисъл за усмивките
които споделихме, сълзите които попиваха
рамената на приятелството, незабравимите
преживявания и шумните разговори.

Живейте истински!

отново жив

Събуждане...?Да бе – просто засилване на музиката, шумът от кафеварката, поредната цигара и може би съвсем мъничко освежаване от хладния въздух и първите лъчи на Слънчо.

поредна сутрин след “нощна смяна”(хм... на кого беше тази песен?) Benjamin Diamond – Rain и Stereo Action Unlimited – Hi-Fi Trumpet идват точно на място.
В един момент сме тримата оператори, разчистване след разрушителната смяна (Halo – Depeche Mode).

Цигара, нескафе със сламка, премигам серещу слънцето, ръката ми трепери - ежедневие, свиквам с ярката светлина, руски песнички, грозните мутри се разкараха, чудесна утрин, компютъра свети в зелено (с изключение случайте когато е на desktop тогава е красив – war of genesis)

време е.

разходка с Дон.Обичайно изпростяване – организма е слаб но пък сме енергични.Кучета.Стари лафове.Смях.радост в очакване.

Домът моята крепост.
Силна музика в слушалките (може би Stakka Bo). Зелазни. Розата на Еклисиаста.Задължително четиво.Още цигари.И кафе.Ах черна ароматна благина от която вече ми се гади.

Душ.Горещо и чисто.Ароматно.Свежо.Гласи се.Хм вече нямам дрехи за лагер(а колко неща забравям – спален чувал, посуда, нож, фенер....ммм...дам остарявам и изглупявам)

Стоп.Не че спирам просто това е любимото превозно средство.
Любимата седянка, музиката, водичка, вдигнат палец, усмихваш се, вътрешно псуваш всеки подминал те, пресветват фарове, колата намаля подминава те но спира, за каде си, скачай.
Чудесно.

Денят е прекрасен денят е чудесен и аз пея си тази глупава песен...

лагерът. хората. музиката. цигарата. гората. скалите.

живота.

Cvetno

вече сънувам...

malka razhodka

2005-04-24-25

денят започва в Hot Spot.
или по-точно още не е свършил предния ден. кой както иска така да го разбира...

вече съм пиинал достатъчно за да ми е добре и недостатъчно за да ми стане зле...
идеално отдавна не бях употребявал комбинациата “жабешко око” компанията е добра както винаги тук
музиката е на висота (напоследък все по-рядко явление)
дансинга е наш
ние сме разбити непосилни са някои от движенията но изпълнени с достатъчно ентусиазъм и алкохол за да се мятаме бясно
пари няма - какво от това?
важна е музиката, движението и усещането за мига...

събуждам се...
господи толкова е тежко какво ли толкова съм правил снощи?!!??
хм дам като се има предвид че едва събрахме сили да се приберем от Hot Spot до вкъщи и дори ни беше нужна почивка...

Цветница
и кръщене на прекрасната ми племенница истерията е пълна хора търчат насам натам...
махмурлука бавно избледнява като стара пожълтяла снимка...

много хора църква странен и малко затормозяващ ритуал ресторант ракия(ау струваше си да се опита наборчето ми:)

време е да отлитам нали имам уговорка за “малка разходка”
багажа се стяга надве натри със сигурност нещо ще бъде забравено - е и?
спален чувал раница топли дрехи малко храна ....
достатъчно за да сме добре

бегом към автогарата
най-накрая отпускане в седалката.жега.Здраво свири на китара до мен.
хората ни гледат странно но се забавляват всичко започва много обещаващо...

Казанлък.
ЖП гарата очакване на влака следващото ни стъпало към крайната спирка...
малко снимки
и влака. пътуването с влак винаги ми е носело удоволствие. някаква свобода. вятъра които духа в косите (ех да имах коса:) посоката унасящото тракане
лицата преминаващи покрай прозореца ти всяко натоварено със собствената си история и мисли...
безкраиността на релсите равномерността на траверсите и усещането че може да стигнеш докадето си поискаш стига да продължиш да се носиш с вятъра...

Карлово.
бързо ориентиране по картата проверка за обратния маршрут разпределяне на финансите...
търсим алкохол (по възможност ракия аз вече съм изтрезнял от обедната)
огромен надпис АЛКОХОЛ с червени букви на един магазин
вътре една бутилка уиски и една силно прашасала бутилка карловска ракия:) дават ни я с известно подозрение (верно малко странно изглеждаме с разни шантави дрехи раници палатки и какво ли още не) махат етикетчето и с радост виждат гърбовете ни.
Киворкян говори по телевизията за упадащия морал на подрастващото поколение
следващия автобус (последния)
чудим се как ли живеят хората от тези малки градове.

Сопот.
Планината се извисява над нас.
там някаде горе е и нашата цел.забързани за да изпреварим залеза почти препускаме по пътя.

поляната.
няколко шатри малко маси странни хора които запиват биричка в топлата пролетна вечер...
намираме място за палатката(не се гордея с опъването и)
събирането на дърва за вечерния огън се оказва почти непосилна задача в сумрака на идващата вечер а и лагерът разпънат тук от няколко дни изглежда е пообрал всичко резервите от дървесен материал. справяме се.
запалваме и знаменития огън.
китарата.
за съжаление сме уцелили единствената вечер в която под шатрите е поканен оркестър.ресторантски оркестър със синтезатор!
аз си имам мисия да поддържам огъня по-дълго от хората на горната палатка които ни откраднаха единственото свястно дърво. Здраво си има мисия да поддържа музиката по-силна от тази на “оркестъра”
трудно е да се издържи два часа чалга на такова място...
игнорирането на пианските подвици и поздравите за “Бай Симо” е труд достоен за възхищение.

луната е уникално голяма сякъш съм попаднал в стар чернобял уестърн
И двамата успяваме.
успяваме да пресушим и уникалната запрашена бутилка карловска ракия. наградата за усилията ни е присъединяването на още една китара и група уморени но ентусиазирани млади хора.
огънят продължава доста по-дълго от очакванията.
настроението ни се повдига още повече при вида на две бутилки бира и една с домашно червено вино. все пак всички са уморени.

сънувам кана с кафе.

сутринта е студена и мъглива.всичко е мокро.чудесно е.
кратка разходка до Сопот за кутия цигари.
луда неразбория пред лифта.напича слънце.топлина по тялото толкова е приятно.
планината
първите полети на парапланеристите. небето е живо.
най-накрая идва и нашия ред да се качим на седалките.
лифта бавно ни понася...

горе е невероятно. гледката е неуписуема. много разпънати крила по поляната. всеки се занимава с последни приготовления.
спокоиствие.

сега за момент включи въображението си на максимални обороти изключи сетивата си и си представи 50 крила във въздуха носещи се на вятъра низината там долу чуи шумът на водопада някаде там зад теб почувстваи повея на вятъра високо синьото небе много облачета се гонят по него участвайки в луда и безконечна надпревара много цветове които се преплитат за да те омагьосат няколко разтревожени птици кръжат над всичко това поредния параплан се издига издува вятъра изшляпва по платното и полита.
спокоиствието е неизмеримо красотата поглъщаща
усети ли го?
времето спира ...

време е.

спускаме се (на цената на един)
приземяване но с лифта:(
глъдка въздух
цигара
и поемаме към Сопот

автобуса
СТОП!!!

Спира бус натоварваме се и тримата. очакванията ни за луд и сам шофьор се сбъдват. стар метъл-пънкар. лудешки истории много смях малко твърда музика

разклона за казанлък разделяме се с нашия нов приятел.
отново повдигаме палци този път сме разделени те са двама а аз съм сам е с безценната китара но тя не желае да вземе активно учстие в спирането на преминаващите автомобили(сигурно още е уморена от вечерта)крякане на жаби в близкото блато нарушават тишината след заглъхващите автомобили.вечерта е приятна и топла.

палец - спира автомобил
по пътя вземам и “колегите” отново странни истории които остават недоизказани защото ни стоварват в следващото село. малко разходка все още имаме време до залеза

палец - спира автомобил
героите са уморени Здраво вече клюма Шипка е уморителна. в колата се води разговор за следващата “малка разходка”

Габрово
добре дошли вкъщи...

сънувам...